Слънчевият лъч
Това е живописен роман. Героите и имената им са измислени. Действието, разказано в описа е плод на въображението на създателя. Акцентът – оня черен, зимен ден, когато Апостола на Свободата ни Васил Левски е поел към безсмъртието
Проклети 
гарвани… възропта Али и ритна към тях заплашително. Граченето им го пронизваше и той не чуваше даже мислите си. И този мраз! Зимата като че ли пееше свойта зла ария, а вятърът гонеше тръните из полето…това голо поле! Нямаше къде да застане на завет и студът го беше хванал безпощадно с ледените си ръце за врата и си играеше с него.
Оставили го бяха да пази натрупа на тоз гяурин и по този начин към този момент пет часа. Не си усещаше пръстите на ръцете и пушката, която висеше на рамото му, към този момент тежеше доста, а ремъкът се впиваше мъчително в тялото му. Но със студа Али бе привикнал. Отдавна беше на служба…и по-люти зими помнеше. Знаеше от нощес назначението си и се приготви. Заповедта бе къса и ясна. Утре утрин един баш гяурин ще биде обесен. Той трябваше да седи до бесилото и да охранява натрупа. Не разбираше за какво командирите му бяха решили тялото на българина да виси дванадесет часа на бесилото. За наставление бяха споделили!
Да, Али знаеше кой е този българин. Джингиби постоянно бе вдигал на пожар бойците. Не бяха и малко изключителните дежурства, които Али изкара точно поради тоз Джингиби. Първият от тях някак го беляза. Трябваше да бъде командирован за Орхание точно на рождения ден на дребната си щерка Нюкет. Тя беше гордостта на Али и той я обичаше безпределно. По-малко от година мина, откогато Нюкет прескочи трапа и продължи своя земен път. Лекарите не ѝ даваха късмет, само че тя съумя. На 18 февруари навършваше пет годинки и вечерта бяха поканили родственици и другари. Да, само че те щяха да честват, а Али пое към Орхание да гони тоз Джингиби. Ненавиждаше го! И по този начин към този момент съвсем три години, а историята се повтаря – рождения ден на дребната Нюкет, Али и Джингиби. Пак е 18 февруари и отново ориста ги събра. Но този път Али щеше да си е вечерта вкъщи и да отпразнува седмата годинка на щерка си дружно с всички свои близки хора. Още малко… повтаряше си Алии за следващ път изруга по гарваните.
Какъв мраз! И какво правеха тез дами тук? Не им ли беше студено… пък и деца повели. Виеха като койоти и оставяха цветя на полето до преспите. Изричната заповед беше да не позволява никой да доближава бесилото. И Али изпълняваше. Жените желаеха да оставят цветята до бесилото, само че той беше праволинеен и ги разгонваше. Те плачеха, а той се чудеше за какво. Заговори една от тях и остана сюрпризиран, че обесеният не беше неин родственик, не бе даже и непосредствен другар. Луди хора! В тоз мраз тръгнали да оплакват непознатия!
Пак задуха и вятърът го прониза до костите. Али потрепери и подвигна яката на униформата си по-нагоре. И тогава го чу! Този тон нямаше да не помни никога…както и последвалия момент! Прониза го както вятъра и го накара да се обърне. Беше скърцането на въжето. Трупът на Джингиби висеше със страшна мощ и поривът напразно го поклащаше леко. Злокобният тон идваше от триенето на въжето в дървото. Тялото леко се завъртя и застина по този начин. В този момент два черни като катран гарвана кацнаха на двете носещи греди на бесилото и заграчиха грозно и злокобно. Али размаха ръце, искаше да ги изгони. Внезапно през облаците си проправи път един безоблачен лъч, след това още един. Али стоеше тъкмо против висящия Джингиби.
Гарваните грачеха, а слънцето, към момента боязливо се появи и като че ли погали всички там. Черните пера на птиците лъснаха от лъчите. Години наред Али си спомняше този момент и… главата си залагаше, че тъкмо когато погледна лицето на Джингиби, гарваните заглъхнаха. Между слънцето, пробило сиво-белите февруарски облаци, и Али, висеше тялото на българина. Турчинът го погледна в очите. При идването на конвоя в София, след залавянето му край Къкрина, го бе видял. Тогава сините му очи го пронизаха, само че не разчете в тях омразата, която самият той 
изпитваше към Джингиби. Сега българинът отново го гледаше. Нямаше го към този момент животът в тези очи и небесно синьото беше станало съвсем сиво. И въпреки че беше починал, очите му отново гледаха богатство. В момент Али разбра, че към този момент я нямаше и омразата, която той изпитваше към българина. Точно в този миг слънцето, закривано от тялото на Джингиби, се появи над главата му и Али видя нещо, което беше виждал някъде. Щеше да се сети тъкмо след няколко часа, до момента в който седеше на масата си у тях и се радваше на компанията на своите другари и дребната Нюкет.
Мигът отмина и Али чу в далечината идващия Мехмед. Неговият наряд бе приключил. Мехмед идваше да го смени. Той трябваше да пази тялото на Джингиби в оставащите шест часа.
Нацепените дъбовици тихичко пращяха в печката и ускоряваха очарованието на празничната вечер. Нюкет ставаше на седем годинки. Али заемаше централното място на масата си вкъщи. Жена му и сестра ѝ се грижеха за гостите. Всички бяха радостни и наред с диалозите съвсем всеки понякога поглеждаше към печката, до която Нюкет си играеше с другите деца. Цяло знамение бе нейното оцеляване. Точно два дни, откакто християните означиха своят празник на рождението на техния Христос, Али бе схванал от лекарите, че няма шансове щерка му да оздравее. В софийския конак, където служеше, сътрудниците му се чудеха за какво не се радва, че са заловили Джингиби. Така и никой от тях не разбра тъгата му. Единственият човек отвън фамилията, на който тогава той показа, бе Георги, неговия комшия и другар. Засече го на връщане от работа и се заприказваха. Георги го предложения у тях и наред с диалозите му предложи кафе и бяло сладко, само че Али отхвърли. Турчинът се чудеше и до ден сегашен за какво си отвори душата пред Георги. Някак тогава го усети посърнал, безутешен и Али си намерения, че той е схванал от лекарите за Нюкет. Може би точно по тази причина го направи и се изненада, че Георги не знаеше. Попита го за какво тогава е тази тъга у него. А бай Георги махна с ръка и прошепна, че неговите хора – турците – хванали един човек. Не го беше схванал тогава, само че и не обърна изключително внимание. Собствените му грижи го задушаваха.
Бай Георги седеше отляво на Али и споделяше радостния ден с приятелското семейство. Нещо притегли вниманието на Али и това, което видя, го изненада. Георги наклони леко чашката с ракията си и отля част от нея на пода. Погледна към огъня, раздвижи устни, като че ли споделяше нещо, и отпи от ракията. Али го потупа по рамото и му се усмихна.
– Защо отля от питието си, Георги?
– Прости ми, Али! Наша си традиция. Така вършим, като се сбогуваме с умрял непосредствен.
– Кой е умрял?
– Остави, приятелю! Нека се радваме на живите и да не скапваме празника ти в този момент.
– Така да бъде! А ти не тъжи! Помни приятеля си с положително и той постоянно ще е жив, пък въпреки и в мислите ти!
– Благодаря, Али! И освен аз ще го помня – той в действителност ще е постоянно жив в мислите ни!
Точно в този миг Али се сети! Мигът отпреди няколко часа. За парченце от секундата той бе видял лицето на Джингиби и показващото се от облаците слънце. Главата на българина бе закривала слънцето, само че момент, преди то да заслепи със светлината си Али, той видя ясно лицето на Левски и огнения кръг на слънцето, показващ се зад главата му. Али се сети къде бе виждал това. Веднъж до момента в който се разхождаха с Георги, българинът влезна в черквата, покрай домовете им. Тя се именуваше на техен християнски светия – свети Георги. Точно на него бе кръстен и приятелят му и по тази причина посещаваше черквата в този ден. Али реши да надникне за малко и първото, което видя, бяха рисунките по стените. Вниманието му бе привлечено от странните кръгове към главите на изобразените. Впоследствие Али бе запиталГеорги какви са тези кръгове.
„ Това 
са ореоли и с тях ние християните изобразяваме нашите светци. Нашите светли хора. Много от тях са починали за своята религия. Живели са почтено и праведно и са ярък образец за идните генерации “. Така му беше дал отговор Георги и Али си спомни, че леко с подигравка му беше подхвърлил, че несъмнено не малко от тях са погинали от хора като него, с друга религия. Георги го потупа по рамото и му сподели: „ Време разделно, Али…време разделно. Хайде, ела в този момент да те почерпя със сладко за празника ми “.
Така в тази февруарска вечер, на рождения ден на щерка си, Али си спомни тези неща и се запита дали не видя тъкмо подобен човек в оня момент? Дали не видя, както го зовяха християните, СВЕТЕЦ? Не знаеше това, само че знаеше, че към този момент не изпитваше ненавист към този човек. Все едно беше станало знамение. А след излекуването на дъщеричката си Али вярваше, че чудеса стават!
След два дни разбра и за още едно знамение.Въпреки че поради обесванията, по улиците на София имаше доста стражари, се беше случило немислимото. Мястото, където турците заровиха натрупа на Джингиби, бе разкопано и тялото на българина беше изчезнало.
Джингиби… духът… неуловимият… отново ги беше измамил и липсващ.
Джингиби… или както го зовяха българите Левски. Така го и запомни Али след тези събития – Левски, българинът със слънчевия ореол!
Автор: Георги Савов
Рисунка на Левски: Радослав Янков
Картина " Слънчевият лъч ": Людмил Асенов
Инфо: www.vasil-levski.eu
